review by Vera Mlechevska in Kultura Weekly of our two joint exhibitions with Daniel Kötter

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
 
Печат на статиятаИзпращане по e-mail

Дух, слизащ по стълбите

 
Красимир Терзиев/Даниел Кьотер , ИСИ - София, 13 януари 2017 – 11 февруари 2017
 
Красимир Терзиев и Даниел Кьотер предприемат съвместно изследване, в което правят паралел между Гропиусщад в Берлин и квартал Люлин в София. Резултатът от тяхната работа е представен в два отделни филмови проекта. В първия от тях, “Дух, слизащ по стълбите”, представен в ИСИ – София, авторите на експерименталния филм предлагат едно спускане с камера от върха на сградата до първия етаж. Но какво стои извън рамката на кадъра?
Гропиусщад отразява идеите на Валтер Гропиус за идеално градско планиране и се вписва в усилията за реконструиране и осъвременяване на Берлин през 60-те години на миналия век. Повечето от домовете, проектирани от Гропиус, са жилищни комплекси. След построяването на Берлинската стена през 1961г. Гропиусщад попада в границите на западния сектор и плановете за комплекса драстично се променят. На мястото на пететажните кооперации се появява 30-етажна постройка, висока 89 метра. Западните берлинчани, обитатели на сградата, са можели да виждат от високите етажи Източен Берлин, а източните берлинчани са можели да видят извисяващия се западногермански жилищен небостъргач. Така сградата се превръща във визуален маркер на двете политически системи. 
Гропиусщад в края на 60-е и началото на 70-те е предградие с лоша слава, в което битува престъпност, наркотици и проституция, описани от първо лице в книгата на Кристиане Ф. “Ние, децата от зоопарка на гарата”. Кварталът, приютил съдбите на много хора, неотдавна навърши 50 години и загърбил мрачните моменти, през последните години е обновен от градските власти.
Статистиката винаги стои извън реалното преживяване на пространството, на обемите, кухините, придвижването в архитектурата, да не говорим за миризмите и шумовете, които допълват тази картина. Във филма на двамата автори движенията на камерата са механични и установяват един повтарящ се ритъм от почти абстрактни картини от линии и обеми, които се композират от рамката на кадъра. Хоризонтът, който се вижда през прозореца, бавно се променя. Тази отстранена позиция на камерата и на кинематографичния образ, в който сякаш виждащият субект не присъства, създава идеята за нещо нечовешко, което броди из тези коридори.
В паралелния филмов проект на двамата автори - "Периферна светлина, въздух и слънце", те съпоставят Гропиусщад и Люлин, търсейки външната граница на двата квартала и съответно на двата града. Люлин е продукт на подобна концепция за социално планиране на града, която трябва да осигури масови жилища на нови жители заедно с необходимите инфраструктурни удобства.
Люлин граничи с обраслото с растителност софийско поле, а Гропиусщад - с „лунен пейзаж” от песъчливи хълмове, набраздени от гумите на строителни машини.
И двата погледа на камерата очертават територии, където градът свършва и започва все още неопределено пространство. В Берлин урбанизацията е преминала в експанзия, а в Люлин е оспорена от нерегламентирана човешка дейност и дива растителност. Част от хората, чийто живот, поради липсата на избор, протича изключително в очертанията на тези комплекси, ги превръщат в своеобразни гета с техни навици и културни особености, които съвпадат и с конкретни социални сегменти от обществото.
Позицията на камерата е позиция на отстраненост от ситуацията. Почти като на ангела от “Криле на желанието”[1], който наблюдава човешките съдби отстрани, като пасивен наблюдател. Тук обаче е приложен хладният анализ на структуралисткото кино, което полага възприятието в реално време с минимални намеси в монтажа. Камерата следва различни траектории към града и извън него, гледната точка е максимално отворена в общи планове и не насочва погледа към едно или друго, не се опитва да контролира емоциите и мислите ни. Изглежда, сякаш записът е нечовешко действие, механично и самостоятелно управлявано. Особено силно е това внушение във филма “Дух, слизащ по стълбите”. Почти сме готови да забравим, че множество избори са предпоставени от авторите на филмите, които са отворили “прозореца” именно към тези изгледи, преходи, стълби и картини, за да го кадрират и раздвижат, предпоставени са от възможностите на камерата и рамката, която допуска погледа.  


[1]1 Der Himmel über Berlin (1987), Wim Wenders