Eто един прост начин да се направи инсталация /или перформанс – както искате/ - художникът Красимир Терзиев наема статисти, облича ги в костюми от разни епохи, измъкнати от реквизита, и ги оставя няколко часа без инструкции в една бутафорна уличка на софийския кино-център “Бояна”. Те чакат или се разхождат един до друг като подвижен образ на градския хаос – войничета от Първата световна война и горяни, легионери и градски курви, четници и морски капитани, партийни секретари, змейове и възрастни буржоазни дами. Българският зрител има усещането, че е виждал вече някъде тези костюми и тези лица – цялата сцена е построена така, че да напомня на много български филми едновременно и на нито един конкретно, в нея има нещо познато, но все пак не можеш да я разпознаеш. С това и абсолютността на окото – в случая око на камера – е поставена под въпрос: визията се разпада на цитати и полуцитати, а те ни водят в привидно познати светове, които така и не стават докрай познати....
Иначе привидно всичко изглежда издържано в класическо единство – време, място, действие. Привидно. Защото играта е тъкмо с “единността” на градското време и пространство. По стара българска революционна традиция последното би трябвало да бъде осигурено чрез общо, мащабно историческо действие (в най-известните български романи например - “Под игото” на Иван Вазов, “Иван Кондарев” на Емилиян Станев, “Тютюн” на Димитър Димов галерията от характери и частни съдби в един момент бива взривно въвлечена във “всеобщия театър” на историята).
Но в театрално-градската инсталация на Терзиев метафизични герои като “Действие” и “История” така и не се появяват. Там има само чакане и мотаене – характерни градски състояния: статистите чакат да получат инструкции и да започне най-накрая истинския екшън, но такива инструкции не идват. Във градския въздух витаят само намеци и реминисценции за разни фрагменти от 13-вековната българска история - фрагменти, които така и не се нареждат един след друг: те са само предусетени, възможни “екшъни”.. А и чакащите не знаят, че са само пред-актьори, че няма да станат “герои” – ще останат само атоми от различни контексти, потенциални арии от различни опери, които така и няма да започнат.
В сравнение с други работи на на Красимир Терзиев интересът му към процесите на атомизиране в града е отишъл стъпка по-нататък: видео инсталацията говори не само за отделните човешки атоми, а и за странната форма на тяхната съвместност, която съвременният град все пак осъществява. Въпреки отъствието на сюжет и “историческа” драма. Боянската видеоинсталация демонстрира, ме градът все пак е особена “заедност”. В него различните социални светове взаимно се пародират в своето очакване да се случи нещо наистина съвместно, мащабно, грандиозно, те всички участват в градския театър на “между – времето” и “извън-пространството”. Защото докато междувременно чакат Историята (или своите съвсем различни истории – кой знае?), войничетата и буржоазните дами, горяните и капитаните така и не обръщат внимание на това, което се случва предварителното: то изглежда нещо зад кулисите. И те си говорят, смеят се, флиртуват, скучаят заедно, ядосват се заедно, живеят заедно, оставайки под костюмите си безкрайно далече и безкрайно близо един до друг. Коe е това място ли? – та това е София, вижте я – бутафорен хронотоп, някакво предверие на живота, в който единственото обединяващо са силуетът на на Витоша и съвместната скука...
Тук има нещо от бекетовското “чакане”, но в съвсем всекидневен, балкански и софийски вариант. От големите исторически Разкази не е останало нищо, дори патетичните им възстановки от социалистическо време /1300 века България!/ са се разпаднали в объркан реквизит. Времето е празно – но не е пронизано от метафизично напрежение, защото в него витаят фамилиарност, битова атмосфера, театрални призраци и очакване, което няма да доведе до нищо, до никакъв исторически катарзис. Това е темпоралността на всекидневие без трансценденция, в което историята се е разпаднала на бъбрене, клюки, разговори, убиване на времето – а всички герои са били заменени от статисти.
А статистът е фигура до известна степен обратна на фланьора, познат от времената на Бодлер, анализиран от Бенямин. Фланьорът е бил разхождащо се око, вътрешно и местно на града, едновременно човек-маса, но заедно с това консуматор, мечтател, по своему естетизатор на града. Пасивен във всичко друго, шляещият се все пак е бил активен в погледа си, във внезапните си влюбвания в едно или друго градско място. А това, че е чисто око, прави него самия почти невидим – той притежава анонимността на зяпача, винаги присъствуващото, но незабележимо странично лице, което така лесно се слива с тълпата. Фланьорът повече прилича на разсеяна и зазяпваща се камера, не на герой.
Но той не прилича и на статист, този следващ предел в пасивността. Също като зяпача, и статиста е изключен от Голямото действие, но той е изгубил и последната активност, която зяпащият и шляещият се имали – тази на собствения си поглед. При статиста перспективата е обърната и не той зяпа града, а невидимата камера зяпа него. На всичкото отгоре това не са мечтаните светлини на рампата и фокус на прожекторите, а е само предварителен поглед, поглед-репетиция – камерата не го изкарва на сцената, тя не е в служба на видимостта, а на кастинга. Кого ще изберат, кой ще има работа, кой ще бъде наистината видим, кога ще започне всичко?.
Преди столетие и половина есетата на Бодлер унищожа илюзията, че градът е място, в което субектът може да се разгърне и реализира: той стана празно, анонимно и масово място за шляене и запяне. Движейки се в тази традиция, инсталацията-перформанс на Красимир Терзиев се осмелява да отиде дори по-нататък: реалният град е изчезнал, заменен от репетиционно, предварително пространство - в последното е възможно само безмислено бъбрене, мотаене и чакане. Там обикалят не зяпачи /намя нищо за зяпане, още по-малко за влюбване/, а досадени дилетанти, статисти и безработни – лица, напълно извън действието, които не се и досещат, че се движат сред декори и бутафория. Те отчаяно и отегчено търсят роля, - някаква, каквато й да е роличка.... Но никой няма да ги извика на сцената.