Изложбата на Красимир Терзиев в галерия "Пунта" формира свой собствен микрокосмос, в който реката на времето тече по нетрадиционен начин.
Дезинтеграцията на световните структури, пресъздадена в пространството на галерията, ни насочва към един обширен, универсален процес на ентропия (разпадане/загуба на информация), към повсеместното свеждане на реда до хаос. Процес, който в този случай наблюдаваме като на забавен каданс, защото възприятията ни за конкретното и общото са несъизмерими - за мухата един ден е вечност, а за човека времето до превръщането на слънцето в червен гигант, поглъщащ планети, е близко до безкрайността. За Вселената обаче и двете са не повече от един миг.
Една от характеристиките на съвременния човек е ускореният темп на неговото съществуване; в този смисъл инсталацията на Терзиев разкрива несъвместимостта на сетивата на човека на настоящето, изкривени от интензивността на битието, да възприемат абсолюта.
Художникът обръща позициите на първичното и вторичното. Обикновено възприемаме цикличния живот, посветен на жизнено необходимото и практически полезното, като обгърнат от купола на универсалното - космоса, времето преди раждането и след смъртта. С влизането си в изложбеното пространство обаче ние преминаваме от динамиката на улицата в темпото на вселената: светът, затворен от реалността.
Подобно на антагонизъм на времеви линии с различна величина, изложбата преплита осите на времето в изкуството и реалността.
Творчеството на Терзиев ни напомня, че произведението на изкуството има своя собствена логика на пространствено-времевия континуум, който не съответства на земния. То може да бъде хаотично, разширено, ускорено - въображаемо и следователно съвършено. Поради начина, по който е изградено, а именно чрез човешкото намерение, то представлява сегмент с начало и край, за сравнение с лъча, по който обикновено се плъзгаме. Това време е различно, другаде, параметрите му все още са неясни - то е крехко, подлежи на унищожение. Отвъд него няма продължение, то се намира в плоскости, различни от нашите времеви лъчи. Художникът използва материали, които произхождат от галерията. Без да внася нищо външно, за да използва ресурсите на средата и да се съобразява с природата отвъд нея, художникът се отклонява от стандартното възприемане на изложбената дейност, при която изкуството се внася в бял, стерилен, подобен на храм куб. Тук галерията е едновременно дом и тяло на художествения продукт. Той е одухотворен, но органите му се разпадат - както всяка друга материя с течение на времето.
Изложбата на Терзиев манифестира човешкия порив за задържане на момента, неговото контролирано движение напред-назад. Тя се свързва с онзи момент, след който всичко тепърва предстои да се случи, където потенциалните развития са безкрайни, ембрионални, неслучили се. Разбира се, в някакъв момент времето ще продължи неуморния си кръговрат, без да е съпричастно към трагедиите на човешкото същество, попаднало в него. Въпреки това, улавяйки този миг, в който последствията все още не са настъпили, Красимир Терзиев ни дава миг на спокойствие, на затишие пред буря.
Този проект е осъществен с финансовата помощ на Министерството на културата и подкрепата на The Famous Grouse.
* Цитат от парчето на Лори Андерсън "Кукуку" от албума Mister Heartbreak, 1983 г.