откъс от статията на Георги Тенев въху графити изкуството в София
[...] Спускаме се по ул. „Алабин“, която пре- минава в ул. „Гурко“. Заставаме сега в самото сърце на града, на метри от точката с основния пощенски код 1000 на столицата. Исках да ви дове- да точно тук, на пресичането между ул. „Гурко“ и ул. „Г. С. Раковски“. Държа да се върна и малко назад – малко в го- дините, повече в епохите. Чрез една творба (стрийтарт?), разгърната точно тук, където сега греят петте огромни и чисти витрини на банковия офис. За мен онази ефимерна творба беше събитие, най-сбитият възмо- жен разказ на променящия се град в десетилетията след 1989 г. Авто- рът – Красимир Терзиев. Не знаех дали това е „официалното“ ѝ име, но огро- мният надпис, за мен поне, съвпадаше и с името на творбата: БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА. Намирам, че за всеки коренен софиянец тази работа е емблематич- на. Бих я сравнил по важност и обсег на въздействие с графитите на Банкси върху стената на Западния бряг на река Йордан, в окупираните тери- тории. Или с по-класическите намеси върху по-ранната стена – Берлинска- та. Защото запечатаната фасада на бившето кафене „Прага“ беше имен- но това – стена. Десетилетия наред мъртвото, гниещо, преградено от света и светлината лице на може би най-апетитната и представителна градска фасада се гавреше с основни- те идеи на политическата и икономи- ческа трансформация – с вярата в па- зарния механизъм за уреждане на ред от хаоса, на свобода след диктата. С тараби и гилотини, с мъртвееща
празнота тази зона в самото сърце на София (по)казваше нещо друго.
Познавам усмивката, с която Кра- симир Терзиев ще посрещне моето мнение:
– От тази работа всеки според бага- жа, с който е натоварен на улицата, ще си тръгне със своите образи. Един – с патоса на Пънка. Друг – с патоса на антинеолибералната реторика. Трети няма да забележи нищо. Това е рискът да се работи с улицата.
През 2013 г. аз лично я забелязах, до степен на шок. В огромния, необоримо мащабен, с груби букви надпис БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА, поставен върху тази градска руина и язва (анихилираната „Прага“) аз прочетох нещо като епи- лог. Послеслов на дългата и измори- телна сага. Разказ за неспособността на града да се отърси от себе си, от своята криза, от играта на револю- ции и приватизации. Да се само-пре- веде през благото на разочарованите очаквания.
Терзиев скромно приземява моя патос, желанието да видя в неговия надпис „емблема на една епоха“:
– Подобна интервенция не е нещо не- виждано. Толкова художници преди са работили с текст в градска среда – дали ще е неон, дим или боя, на покрив или фасада... В центъра винаги е сви- детелство за хиперактивността на художника.
Благодарение на този разговор днес, научавам, че и други са открили в уличната творба от 2013 г. някаква експлозия на смисъл, който надхвърля посланието, свързано с финансовата криза от 2008–2012 г. .
– Имаше хора – спомня си Красимир Терзиев, – които бяха забелязали на- месата, без да я асоциират с изкус- тво. Имаше откровено възмутени или объркани хора. Имаше и екзалти- рани, които ме ласкаеха, но авторът във визуалните изкуства, за разлика от театъра например, е винаги от- странен от произведението, така че не разполагам с фийдбек...
За мен поне и до днес няма друг „на- глед“, който да показва неспособно- стите и парадоксите на „преходните години“ така ясно, както това напра- ви акцията на Терзиев върху фасада- та на сладкарница „Прага“. Дали това беше стрийтарт графит? Трябва да се върнем към началото – уличното изкуство е обект на постоянен въ- прос и тълкуване. В тази история за стени и хора всичко се връща при гра- фитите и бива заличено/претопено от графитите. Точно както е ста- нало и с произведението на Красимир Терзиев:
– Работата е в конфликт със средата, иска внимание, създава тревоги, не гали очите и душата, но пази свобо- дата на отсрещния. Накрая най-иро- ничното беше, че дойде графитърът, чиито тагове явно бях заличил, без да го разбера. Дойде, заличи я и си ги възстанови...